Спотайва се във тъмното. Души, Чака, Гледа. Покрай извилият се черен път, който се разстила под лунната светлина и заобикаля старата воденица, построена при селската река. Тази воденица е отдавна порутена и изоставена. Развалините и стърчат там като непотребна и прашна дреха закачена на стената. Хора не се вестяват там в тая късна доба, през деня понякога дечурлигата си играят насам, плашат се взаимно кой има смелостта да влезе вътре, да си изпробва юначеството, накрая винаги свършва с дружно разбягване с викове и после весел смях, но този смях има и нещо друго, страх се  е загнездил в него, някаква тръпка. Това което чувстваш покрай воденицата не може да се обясни по друг начин, освен със страх, тръпка, полазващи те по гърба мравки както казват. И усещането, че нещо има там, че постояно гледа, дебне, но не е в силата си през деня и за това не закача, не напада. Обаче нощем, в късна доба, о тогава е друго. Тогава никой не ходи там, не само децата. Възрастните хора са суеверни. Прости и земни хора са, но се страхуват от това, което не могат да си обяснят и с право. Това, което не може да бъде обяснено не може да бъде и контролирано, то плаши, то може и по-лоши неща да направи. Разказват се истории, стари, отдавнашни, но никога не забравени, които се предават от уста на уста. Изчезвали са деца там, двама приятели преди години минавали от там връщали се от гурбет на Игнажден точно, били закъснели, нямало как покрай воденицата било най-пряко и минали. Какво се случило никой не разбрал. На сутринта се върнал само единият, другият така и не го намерили, търсили го през деня, но намерили само кичур сплъстена коса, захвърлена, като непотребна вещ, откъсната от някога жив човек. Най-интересното е, че този кичур имал лоша миризма и на пипане бил особен все едно не коса пипаш а кожа някаква. И миризмата накак странна, нечовешка, остра. Изгорили го. А този, който се вънал никога не разказал какво било станало през тази нощ, не можел, онемял, запазил разумът си, бил солиден човек с характер, работяга, не се предвал на никаква работа, но най-странното било косата му, побеляла за една вечер, а имал буйна хубава коса. Доживял дните си саможив, затворен, и станал особенно вярващ, постоянно ходел на черква, палил свещи за приятеля си, казват, че му се явявал на сън, молел го, да му пали свещ всяка Неделя. И у тях било като в църква, кандила, свещи, икони. Замина си кротко преди доста години, от тогава нищо не стана там покрай воденицата, но хората помнят.    Според поверието Най-опасно е през мръсните дни от Коледа до бабин ден, тогава се отварят портите на ада и всакаква нечист започва да броди по земята и да прави пакости. Покрай воденицата тогава се явявало някаво огромно черно куче и очите му странно светли, за радост никой не го срещал от близо. Хората от най-близките къщи разказват, че се будели през ноща от вой, било странно понеже нито вълци, нито хиени се въдели по този край. Никой не знае как е започнало всичко. Някои казват, че много, много отдава още турците когато дошли по нашите земи, тука удавили някакво дете, били подкарали роби за пазарите в Мала Азия, а то малкото постоянно плачело, тръшкало се, не искало да върви, нито бой, нито заплахи то смирявали. И затова го удавили. И то пред всички. Един вид за назидание. Вярно ли е, не е ли. Много старо било това чудо, дето се въдело покрай воденицата. И всички знаели, че там е лошо място, караконжолско.   Но всичко се променя. Старото все някога трябва да отстъпи на силите на новото. И ако не се предава доброволно тогава борба се започва. В селото избраха млад кмет. Иван Денев, напорист и образован, учил по София, работил архитект в голяма компания в Столицата и из България. Солиден човек, обаче се задоми и младата му жена Милена се оказа много болнава, лекърите посъветваха да идат да живеят на село, там климътът ще и се отрази добре, с много зор и неудоволствие, младите се пренесоха в селото, имаха там родова къща, която беше останала от родителите на момчето. Трябваше да е само за няколко години. Но както често се случва временното се оказа доста продължително. И за да си намери работа Иван се кандидатира, регионалните кординатори на най-голямата политическа сила в страната го прилапаха с удоволствие и веднага застанаха зад него, просто нямаше конкуренция, победата беше лесна. Със същият мотив, просто за да намери приложение на енергията си, Иван се зае да преустройва селото, спечели финансиране по голяма програма за ремонт на пътната настилка, от еврофондове дойдаоха пари за нови площатки, барнаха и селският център - мегдана, и селото живна. Храта на село кой с явно водушевление и подкрепа, кой със дълбоко скрити резерви приеха новият кмет като свой и бяха много доволни от него. Не вярва българина, че нещо положително може да стане в тази държава, а ако вземе и нещо се случи, го прима като чудо, и такъв човек му е интересен, той е обект на почитание и завист. Но при всички случаи такъв човек се прима като нещо колкото родно и достойно за гордост, толкова и непривично, сякаш някаква потчи свръхестествена сила го води и му помага. Щото по нашите ширини като цяло успехът е плод на дяволски работи и на служба на злото, но когато доброто е очевидно и не можеш да го обвържеш с никакви нередности, тогава това ни изглежда като нещо необичайно.   Веднъж забързан за изпълнението на някакъв проект Иван със някаква гостуваща му група от столицата мина покрай старата воденица в края на селото и тази порутена, непотребна и грозна барака нямаше как да се подразни професионално Иван. Затова след като си свърши работата и изпрати хората от града. Иван се върна на мястото и се загледа към воденицата, тогава в него съзря план да съботи старата сграда и с оставащите му пари отпуснати от Европа по плана за селско благоустройство да направи на нейно място нещо друго, едновремено красиво и функционално. Беше въодушевен от идеята и се зачуди как така до сега не е обръщал внимание на тая грозна съборетина. Затова му стана още по чудно, когато след като сподели вижданият си местните от непосредственото си обкръжение, които му помагаха в администрацията на общината се сблъска с непонятен и ням отказ, никой не искаше да обсъжда тази тема, не има беше приятна, посъветваха го да не се занимава и да не си губи времето с тая маловажна задача, докато има толкова други по-съществени неща. Това направо го шашардиса. Понеже контрастираше с въодушевилото го чувство. Не можеше да спре да се чуди и дразни на тъпото упорство и незаинтересованост на тези хора. Но това не го спря, напротив, съпротивата можеше само да нахъса повече човек като него. И понеже пасивното неприемане на неговата идея от местните не беше реален проблем. Иван реши да постъпи умно и да не настройва допълнително месните, събуждайки ината им. Той не разбираше, че много по-дълбока сила мотивира този хора, Иван започна методично и планомерно да осъществява плана си по премахване на воденницата и заменянето и с нова постройка на нейно място, ангажира хора от вън, задейства механизмите по финансирането, разни външни на селото хора започнаха да идват все по-често и да разглеждат мястото.   След дълги месеци скрита подготовка, всичко бе готово. Предстоеше момента да се направи решителната крачка към осъществяване на планираното и подготвеното, и съселяните на Иван щаха да се изправят пред свършен факт и щяха да мирясат. Една вечер Иван реши да се поразходи навън, насочи се към воденицата, която беше завладяла мислите му от доста време. Вече беше подучул слуховете за това място, но естесвено не вярваше и дума. Беше му и смешно и го дразнеше факта, че тая скапана селска барака е обкръжена от ореол от мистика и ужас, който сякаш я охранява от досега на времето. Потънал в мислите си Иван неусетно се озова пред воденицата и се сепна, в черният силует на тази ошмулена от времето сграда се четеше някаква заплаха.  Шумоленето на дърветата покрай рекичката, целите обвити с бръшлян, нашепваше неясни послания. В мрака държветата изгледжаха като зазидани във времето, покрай тях то беше спряло и в клоните и листите им през тяхното шумолени или мълчание надничаха отминали векове които криеха или можеха да ти разказват истории отдавна покрити от пелената на забравата. Вечерта е толкова замислена, нощта винаги е карала човек да замре и да съзерцава. Мяркащите се силуети на прелитащи птици и хилядите различни гласове и потайни шумове просто ти нашепват за тайнственият живот на природата, това е само едно леко повдигане на завесата и сигурно е прекалено дръзко да се надява човек, че е възможно в някакво прониквновение да бъде допуснат вътре, в този приказен и потаен свят.    Иван спря и незнайно защо потрепери. Не беше от студ, не изглеждаше да е в опасност, беше излязал малко от обитаемите предели на селото, но последните къщи, в които все още горяха прозорците и зад, които имаше топъл живот бяха близко. Но Иван не хареса това, което усети пред себе си. За пръв път се усети като в детството. Една отдавна забравена студена ръка го хвана за гърлото и полази по гърба му. Но не, съвеста и опита на възрастният човек в него не можеше да му позволи да и се отдаде, иначе той щеше да побегне същият миг от това място и може би от селото, заедно с любимата си жена. Защото усети че мястото е одушевено, мястото го наблюдава и е отгатнало немеренията му, мястото е доловило желанията му, разгадало е сърцето на човека и му отговаря с дива омраза, но и с нещо друго по лошо, по-страшо, някакво коварство, някакво обримчващо го зло, воденицата започна да диша. Така му се стори на Иван. Воденицата сякаш набъбна, дърветата също се промениха, дърветата не станаха други, това не бяха старите естествени дървета, а тези се виеха, течаха с някаква гадна слуз, и Иван осъзна, че не може да помръдне. Той не можеше и да повярва какво се случва, отказваше да повярва, това беше инстинкта за самозащита, за запазване на разума, отказваше да повярва и може би за това не можеше да помръдне. Воденицата цялата настръхна срещу него, насочи черните си мисли срещу човека, срещу дребният белтъчен организъм, който беше вкусна храна. Воденицата беше гладна, а човекът беше храна, както агнето, както прасето, Иван почувства немият ужас на жертвата, с отчаянието на беззащитните, което вопие към небесата. В Иван се пробуди прастарият човешки страх на нашите най-далечни предци изправени пред чудовщата от праисторията. Тогава, когато все още не е съществувала гордостта на човека, че е господар на света, право дадено му от човекшият Бог, и подържано от постиженията на цивилизацията ни. Тогава човекът е бил все още само едно животно, част от хранителните вериги на природата. Воденицата започна да се излива от мястото си, протегна се към Иван, дърветата се смееха, танцуваха неземеен танц на месоядно насекомо. Сълзите му се изливаха необезпокоявани и нещо сякаш започна да ги пие, с език, близвайки го около очните кухини, обираше с настървение солената течност. Иван усети, че нещо го беше възседнало. Беше космато, противно, миришещо на леш, беше невъобразимо. Беше караконджола, това същество, за което говореха бабите в приказките, с което плашеха децата. Предупреждаваха ги да не закъсняват, да не се приират по тъмно, да не играят около изоставени сгради, или под мостове. Децата бяха любимото лакомство на тези същества. И жените. По слабите. Те тропаха по вратите в късна доба, когато усещаха, че в къщата няма стопанин мъж. Задаваха въпроси, гатанки, говореха с много езици, искаха да влязат, подлъгвайки лековерните девойки и след това никой не ги намираше, а ако ги намираха не искаха да разказват после, не искаха и да са ги намирали. Караконждули и таласъми, самодиви и змеове, упири и хали всичките поверия на старият свят, всички те живееха там в този отиващ си свят, но не искаха да си ходят, не искаха. Искаха да останат с нас.    То се извиваше върху гърба на Иван, жужеше над главата му като рой оси, шепнеше непонятни напеви. Тръгна Иван, не по своя воля. Затича се, разтанцува се, съблече се, или дрехите сами изпадаха от него. Нагази в реката, до воденицата, там беше най-дълбоко. Катър беше станал Иван. Съществото го водеше, впило се в Иван като паразит, който се храни с човекият страх. Загази Иван из мътната вода, към гората и нищо не усещаше, бяше изпаднал в някаква главозамайваща лепкава лекота, лекотата на изтичащият живот и безпаметно отчаяние. Като без умора Иван тичаше през гората, и виждаше всичко неествествено светло, светлината, която струеше между дърветата, струеше и от самите дървета, една такава студена, мъртва светлина. В хралупите на дърветата Иван видя да надничат лица, първоначално му се сториха детски, едни такива малки, дребни личица, но като се вгледа, някак заострени, очите им като със змийски рестници, после ги видя по клоните на дърветата, да танцуват, да се люлеят, елфи танцувваха, една самодива стоеше облегната на голям як клон и пееше, а долу сестрите и танцуваха хванати за ръце и слели русите си коси. Видя им лицата, нечовешки, безформени, изгубени лица с бели хлътнали очи, жадни да погълнат всяка човешка енергия. Там край езерото, което се намираше в края на горичката Иван съгледа Змей, прекрасен млад мъж, в краката му лежеше златискта змийска кожа. Чакаше крилете си, за да полети над земята и да разбуди ветрове и вихрушки и да се бори с халите. Таласъми лазеха като кучета по замята, във вскакви форми, зъбати твари, с големи очи, остри уши, криви нокти, много остър беше станал погледът на Иван. Излязоха от гората, неусетно бяха изминали толкова много път. Иван позна къде е, бяха се качили на Моминия връх, от който в безна се проваляха високи скали. Някога там се хвърлила девойка, за да се спаси от преследване, и при всяко пълнолуние фигурата и се привиждаше на гледащият от далеч, вече бяха на самият връх. Звездното небе изпъстрено с милиони звезди, наблюдаваше безмълвно. Горе в мрака се мярна някаква фигура, плъзна се към тях, вещица плезеща се и правеща гримаси прелетя ниско и със кикот се изгуби в далечината, по дире и се изнизаха рой дребни дяволи, минаха толкова близо че Иван усети ужасната им срад, с плезене, зъбене и зловеща радост виждайки нова жерта на тъмните сили в лицето на Иван и те се изгубиха в мрака, тръгнали да правят пъклените си дела. Иван не знаеше колко време онази твар изкара върху гърба му, сякаш беше цяла вечност, но бяха спрели. И тогава Иван като дойде на себе си успя да се прекръсти, гадината изпищя, Иван не испусна възможността си за спасение и го хвърли от врата си, но то злобно му се нахвърли. добре че нашият герой успя да докопа дарака дето висеше от гърба на гадината и започна да налага злата сила. Би до несвяст, докопал с едната ръка опашката на звяра, а с другата постоянно надигаше цепеницата. Слънцето започна да се надига за изгрев, първите лъчи се прокраднаха плахо, караконджуа изпищя, отскубна се и се шмугна в мрака на дърветата наблизо.    Изморен почти до несвяст Иван изчака слънцето да изгрее достатъчно, за да се прибере в безопасност у дома си. Скоро воденицата беше срината, съвременни машини, минаха и разораха земята, всичко беше събрано и изгорено. Направиха мост на мястото, тъй като там беше най-дълбоката точка на реката. Селото усъмна с чисто нов бял мост, кръстиха го Ивановият мост. И дните се заизнизваха както до сега еднообразно и монотоно с работа и веселие по празниците, наближи Коледата, и земята отново се отвори, стана като решето. Погановите дни от Бъдни вечер до Йорданов ден, тях никой не може да ги отмени. Злите сили по древно поверие бродят по земята и до днес. Виж там в мрака на таванският ъгал се подава лапа, и някой тропа по стената. Не отговаряй на повикване нощем, не излизай нощем, не пери и не мии след залез слънце иначе ще те настигне злото. Хубаво е в къщата да има повечко чесън и огъня в огнището да не изгасва. Но защо в ивановата къща забравиха това. Посвиди им се чесънът ли, или нещо друго. Роди им се син, Иван беше най-щастливият човек, а спокойният и уреден семеен живот без много грижи и лишения, разхлабва човекът, губи той силата си. Иван забрави, успокои се и заживя спокойно. Напълня, навикна със доброто си име и заживя със постигнатото през годините без да полага усилия да го съхранява и пази. Отпусна се, забрави че имат сметки за уреждане със него в оня свят. И един ден жена му излезе по мръкнало да навести съседка, той не я спря, не и каза да се пази не и даде кръст и чесън, ще го сметне тя за глупост всичко това. Той не и беше и разказал как се бори със караконжула и как го свали от гърба си и налага, но не го уби. Милена излезе сама, завита с дебел вълнен шал, беше ветровит декември, беше тръгнала да се види със приятелка и да вземе захар за тортата дето искаше да прави. И не се върна. Никога Иван не видя повече жена си, откриха белият и вълнен шал по теченето на реката. А Иван взе синът си и се изнесе, продаде къщата и никога повече не се върна. Как се разви животът му след това не знам. Неговата история обаче остана в селото, защото онази вечер след борбата с звяра Иван влезе за пръв път в селската кръчмата - хремагът, напи се до несвяст и все мълчеше, докато стари ни учител бай Илия не го дръпна настрана, защото усети че нещо му тежи на душата. На него Иван се изповяда като пред свещенник, защото бай Илия беше душа човек и предразполагаше към откровенност. Така историята на Иван тръгна от уста на уста. Официалната за срутването на мястото на звяра и апокрифната за борбата и победата над гадината преди това. След като си изля душата Иван пожела да забрави, не межеше да живее с този товар, помисли си, че забравата е най-правилното решение. Той сгреши и остана сам със синът си, кой знае дали някой ден момчето ще разбере как загина майка му. А караконджулът е още там някъде. Сега малкият син на Иван има сметки за ореждане с него. И тази битка никога няма да свърши.